Душата на късогледите ♥ Георги ТОМАЛЕВСКИ
Душата на късогледите
По всичко проличава, че късогледите хора имат по-особена душeвност. Човек може незабавно да удостовери това, в случай че се взре в очите на късоглед, който за малко е махнал очилата си. Независимо от разстройването на окото, заради бавната, съвсем изгубена пригодливост, в него има и нещо неустановено, трагически блуждаещо. Окото тогава показва най-ясно изгубената разтегливост за оптично определяне и едвам може да се назова инструмент на съзнанието.
Преди всичко, пита се, остава ли си късогледството - един недостатък на окото - нещо изолирано, без отражение в душевната настройка на индивида? Това е неприемливо, защото гледането показва най-съществения път при създаване облика на вътрешния, духовния човек. Чрез зрението ние натрупваме в склада на нашето подсъзнание изобилен материал, като с получените извън облици, построяваме, надали не, четири пети от знанието ни за тоя външен, справедлив свят, особено за неговата материална същност. Колкото лъжливи и единствено относително правилни да са понятията за света, дадени посредством окото ни и проектирани върху екрана на една нервна мрежа, въпреки всичко, те са от уверено значение за нашето познаване света и за връзките ни към него.
Гледането е, значително, табиет, образование, само че, въпреки всичко, то като най-висш подарък на физичния свят е могъщо средство за навлизане в тайните на живота. Да гледаш, ще рече да пренесеш по един невероятен метод външната реалност в своята душа и след това да „ проектираш ” своята душа върху външната реалност.
Всеки гледа по необикновен метод и всеки вижда разнообразни неща, тъй като гледането не е единствено контурно-пространствена, предметна репродукция на света, а подарък за опознаване взаимоотношенията сред обособените негови елементи и изпитание за прозрение в тяхната вътрешна същност. Едно око може да види 100 пъти повече неща в даден обект от друго някое око, в случай че способността у това око да вижда е подсилена с вътрешно зрение, което не е подарък на окото, а е подарък на душата. Както всяко нещо, което е прозорец на душевния живот, по този начин и окото, предстои на вътрешна еволюция. Дори като физичен уред, то няма непосредствена опция да получава пространствени облици, а единствено равнинни.
Пространствеността е качество на гледането, което се получава с течение на времето при помощта на два облици, добити от двете очи. И тук основна роля играе отново вътрешният неуясним динамизъм на нашето подсъзнание, което резервира загатна на двата облика и ги постанова един върху различен, с цел да се получи стереоскопния резултат.
Няма да се стопираме върху анатомичното устройство на окото, което устройство е добре познато кг всички що годе образовани хора, само че незадълбочено ще спрем: вниманието си на неговата чудна приспособимосг към другите случаи при гледане. Знае се, че индикаторът на пречупването на дадена оптична среда играе решителна роля за степента на лъчеломенето и за мястото, в което се явява даден облик. Когато в някоя оптична система желаеме да променяме мястото, където се получава облика на някой предмет, ние можем да реализираме това с промени на оптичните стъкла, като вместо едни, слагаме други, с различен индикатор на пречупването, както и такива, чиято специфична форма дава напълно различен оптичен резултат. Това, несъмнено, при окото е невероятно, защото веществото, което изпълва кристалина е непрекъснато. Затова тук има друга опция - бързата и еластична смяна в сферичното закривяване на кристалина, което става чрез специфична мускули. Те изпъват и издуват тоя кристални в много необятни граници, тъй че фокусното разстояние на лещата - кристални се движи от безконечност, до няколко милиметра. Тази дарба на окото е неговото най-важно качество, наречено оптична пригодливост (Аkkomodation). Освен това, в окото стават химични промени, провокирани от светлината, действуваща на по този начин наречения „ зрителен пурпур. “ Разклоненията върху очната ретина имат неразгаданата и чудна дарба на регулатори при възприемането на другата светлинна активност, като едни от тях са разпределени за на ден, а другите за нощно гледане. Всичко това, към устройството и качеството на зрителния орган, взето като комплицирана оптична композиция, не е толкоз чудно, колкото незнайното на никого претворяване на оптичните явления в душевни усещания, станали при посредничеството на мозъчно зрителния център - на оня дял в душевния ни живот, който пази и преработва зрителните комплекси, най-съществените ресурси за познаване на света вън от нас и за образуване на нашите връзки към него.
Ето, представете си в този момент един човек, който с тъга се домогва до концепцията за външната определеност на света и който, заради известни недостатъци, има по-малък обхват на зрителното си поле и по-малка дълбочина на перспективно разбиране. Такъв човек ще насочи, без друго, по силата на един изравнителен закон на степените на усещанията, своята вътрешна сила безусловно към някой различен път на външни дразнения, или към дълбините и лабиринта на своето вътрешно аз, с цел да добави с други средства незавършената картина на света.
Късогледите хора, когато са без очила, нямат обрисувана определеност. Светът за тях е в една небулоза. В една мъгливост, из която предметите изплават, обкръжени с ореол на дифузна колоритност - тайнствени, плахи, несигурни. Когато са със съответните очила, тая гледка се сменя с един студено и внезапно обрисуван проект на виждане - рязкост, която надалеч не дава отговор на мекотата на известни моменти в следената реалност. Всеки късоглед знае и си мисли постоянно за това, че светът, който той следи през очилата си, не е същият, следен от другите, а една оптична конвенционалност, обрисувана с друга заостреност, от остротата на друга оптична конвенционалност, следена от хората с обикновено зрение.
Късогледите, когато пожелаят да видят света подобен, „ какъвто е “, ще доловят някакви облачни видения, откъснати от панорамата на общото, виснали в едно пространство, на което те мъчно осъзнават й триизмерността. Пространственото чувство за човек, на който се губят близо границите на видимостта, е чувство за една непрекъснатост, в която равнинните фигури нямат убежна права, а линиите, нямат убежна точка. В подобен случай, триизмерната материална съгласуваност е неразбираема и наблюдаващият складира в своето подсъзнание усещанията за един неустойчив свят - една пустош.
Току-що казаното е от огромно значение за душeвността на индивида, защото неочертаната определеност за окото, както цялостната тишина за ухото, подготвят към себевдълбяване, към плаха самота и някакво леко съмнение, което лежи в дъното на вътрешния им живот.
Да приведем като образец зимата. Зимният сезон не ни предлага никакво благосъстояние от нюанс, и по тази причина през тоя сезон ние сме склонни към вътрешно реализиране кг окова, що ни липсува извън. Представете си ония зимни дни, когато е навалял пълен, свеж сняг. В меката ненарушима планинска тишина вие се откъсваме от резката определеност. Меките, заоблени очертания се сливат с сиво - белезникавото небе. Тогава, в тая пространна и дълбока тишина проникнала в трите измерения на света, ние усещаме спокойствието и блаженството на несъществуване, в което всички дразнители извън са някак приспани, изтощени и притихнали.
Ето, такава е в общи линии картината за човек, който не вижда ясно света. То се знае, че неговият нравствен строй ще се отличава от вътрешния живот на другите. Непременно ще има една съставния елемент, която произлиза от тая „ зрителна самота “. Тя ще породи и съответна страст, едно-вътрешно мечтателство, което може да граничи даже с визионерството. Разбира се, и тук темпераментът, склонностите н общата конструкция ще играят първостепенна роля. Ако човек има механически склонности, той ще си ги заварди, в случай че има заложба да пее, ще стане артист, в случай че е любознателен, ще прекара огромна част от времето си върху книгите, само че, в всички тия случаи, общата тенденция ще бъде повлияна от това вътрешно вглеждане и от тая от време на време прикривана замечтаност, които ще показват света малко по-друг, от грубия веществен свят.
Познавам и постоянно си припомням за очи, които гледат на другите хора като на инцидентно зародили небулозни облици, изплавали из небитието на незримото. В тия очи има една меланхолична мечтателност. Те принадлежат на хора, които доста рядко, единствено при преизобилие на груби пристъпи, могат да бъдат жестоки и жестоко практични. Не е рядко да наблюдавате влюбени, сюрпризирани и търсещи очи на късогледи хора. Те са по-изразни с неналичието на опора, с безпомощната си земна несигурност. Тоя взор, виснал в пространството, бързо пробягва и насочвайки се към себе си, дири там опората и отговора за скръбта, отчаянието или припламналия екстаз...
Вие, може би, ще си спомните за доста изключения, само че най-големият брой следени случаи ще ни разреши да създадем извода, че късогледите хора, заради особния метод, по който гледат света, имат по-специална, по-задълбочена и вътрешно по-мечтателна природа. Късогледството е повода за една придадена психологичност, която за виждащите бие ясно в очи.
Из: „ Слънце след стихия “ (Есета), Георги Томалевски, изд. „ Житно зърно “, 1946 година
Изображение: DALL-E
